Забравените пътища на Предбалкана

Отдавна планирах да се изкача на място, което не бях посещавал от десетина години. Нарича се Моровешки скали и се намира в близост до село Горнова могила, Габровско. Всеки, който се е качвал там (днес не сме много, личи си по липсата на пътеки), знае, че от скалите се разкрива една от най-прекрасните и широки панорами в района на Габрово - в три от четирите посоки, докъдето ти стигат очите. Но освен това на посетителите на Моровешките скали им е известно, че изкачването от север си е малък Вихрен и не е шега работа.


Моровешките скали през октомври


Моровешките скали са отвесни от юг, а от север /на снимката/ са достатъчно стръмни, за да изпотят и опитен планинар.


И така, бях изправен пред следното предизвикателство - да стана толкова рано, че да стигна с колата до с. Горнова могила, след което да се изкача до върха на скалите преди или по време на изгрева на слънцето. Отдаде ми се възможност точно в нощта, когато сменяха лятното със зимното часово време. От една страна, печелех един час повече сън, но от друга, слънцето изгряваше един час по-рано. Реално не печелех нищо.


Разбира се, нямах намерение да оставя моя верен четириног приятел вкъщи. Сигурно щеше да ме забави още малко, но какво от това. Следваха рутинни неща - ставане в 5.45, обличане набързо, грабване на два банана, пускане на Арон и пътуване до Горнова могила. Всъщност пътят дотам изобщо не е за подценяване, тъй като е най-стръмният асфалтиран път в Габровска област и на всеки шофьор би му се сторил почти отвесен. Субаруто обаче не го усети, особено щом можех да разчитам на бавни скорости.


С пристигането си грабнах раницата, пуснах кучето и с първия банан в ръка поех нагоре към скалите. На изток беше по-светло, отколкото трябваше. Знаех, че ще се наложи да се изстискам догоре. Следващите 25 минути не са за разказване. За щастие, не бях забравил съвсем пътя, т.е. не изгубих време в лутане, въпреки че всички стари пътеки бяха обрасли къде с папрати, къде с драки. Слънцето се показа на хоризонта, докато бях на около две трети от пътя. Нямах време за почивка.


Никога през живота си не съм се изтощавал толкова при изкачване и никога сърцето ми не е било под такъв стрес. Все пак успях да дръпна баира от селото до скалите за по-малко от 30 минути! Не съм и предполагал, че това е възможно.


След като спечелих борбата с изкачването, но изгубих битката със слънцето, не ми оставаше голям избор. Поех въздух за секунди и извадих бързо техниката, защото единственото време за читави пейзажи, с което разполагах, беше половин час след изгрева, който бях изпуснал.


Стара планина през октомври


Мъглите бяха разпокъсани, но все пак ги имаше.


Предвид изсипалите се дъждове през последните дни очаквах доста мъгли в ниското на юг и чисто небе над върховете от масива Триглав. Оказах се прав за второто, но ме очакваше разочарование за първото. Мъгли в низината имаше, но твърде малко и разпокъсани. След като направих няколко серии с трите обектива, реших да продължа по маршрута за деня.


Масивът Триглав


Масивът Триглав изглежда величествено, особено през есента.


Имах намерение да направя обиколка под скалите, да изляза по един много стар път до изоставеното село Моровеците и оттам да се спусна на север до село Мечковица. Последният етап беше пълна неизвестна - исках да намеря пряк път между Мечковица и Горнова могила, където бях оставил колата. Никога не бях минавал напряко между двете села и не знаех дали изобщо има някаква пътека.


Хъскито Арон


Хъскито е родено за подобни преживявания.


И така, събрах багажа и след като с Арон си взехме кратка почивка, потеглихме надолу към южния край на скалите. Слизането беше стръмно, но бързо и скоро се озовах на древния полузабравен път, по който вече явно и ловджии не минават. Бях спокоен, защото слънцето се издигаше високо и въпреки че светлината не ставаше за пейзажи, разчитах на горската сянка и багри да ми предложат нещо по-интересно.


И то се появи. Минавал съм няколко пъти по този път, но никога не съм забелязвал огромния вековен бук с изключително величествен ствол, който сега стоеше изправен пред очите ми. Наложи се да седна. Годините си бяха поиграли с дълголетника, защото явно основният му ствол е бил прекършван многократно, за да се стигне до нетипично изкривяване и разклоняване над основата, оформило нещо като пипала към небосвода. Забулен в сянката на сродниците си, този гигант мълчаливо ме беше очаквал. И ние се срещнахме. Не знаех дали изобщо да го снимам. Никоя снимка, дори на най-великия фотограф, не би могла да пресъздаде тази среща. Освен това гората наоколо все още зеленееше и знаех, че фонът няма да е съвсем есенен. Въпреки това реших да опитам.


Величествен бук


Пред такива изумителни създания човек е безмълвен.


Благодарих на бука и на Бог, който го е създал, и поех по стария предбалкански път потънал в размисли. Дори кучето не смееше да се отдалечи. Междувременно се натъкнах на изгубена иманярска кирка, забравена вероятно от поредния любител на легендите за злато, скрито в района. За мен това са глупости, но кирката ми дойде добре дошла, след като забравих моята на една мина за зеолит край Кърджали.


По пътя имаше стара чешма с корито за водопой на животни, на която Арон искрено се зарадва и цамбурна вътре, без въобще да се интересува дали водата е близо до нулата. Сибирското хъски не обръща внимание на подобни детайли.


Наближихме Моровеците и за наша изненада - повече за Арон, отколкото за мен, селото не беше напълно изоставено. В него пасеше стадо елени и кошути, които веднага ни усетиха и с два скока изчезнаха в гората. Докато се окопити, хъскито беше закъсняло. За мое щастие, за първи път при подобна ситуация ме послуша и не хукна да ги гони. Обратното щеше да означава поне половин час забавяне в подсвиркване и викане.


Есен край Габрово


Арон все още се чуди дали не трябваше да подгони стадото с кошути.


Така влязохме в селото, от което са останали само руините на две-три къщи. Мисля, че преди около 15 години в него все още живееше някой. Мястото е прекрасно, но доста отдалечено от асфалтов път и това го обрича на забвение. Наблизо се намира паметник, който маркира поляната, върху която се е състояла клетвата на четата на Цанко Дюстабанов под кръстосаните саби на войводата Тотьо Иванов. Тъжно напомняне за човешко присъствие в тоя край.


Село Моровеците


Изоставеното село Моровеците


Направих две снимки, колкото да документирам преминаването си оттам, и продължих по черния горски път към село Мечковица. Името му не е случайно, защото там често се навъртат кафевите горски приятелки и правят доста пакости. Само можех да се надявам, че вече са се наврели в дупките си и дремят. В противен случай с Арон ще трябваше да разиграем диверсия - той да забавлява мечката, докато аз намеря първото възможно място, на което да се покатеря. Е, мечки не срещнахме.


Паметник по пътя на четата на Цанко Дюстабанов


Паметникът маркира мястото, където се е състояла клетвата на четата на Цанко Дюстабанов


Покрай черния път нямаше нищо интересно освен няколко по-красиви масива с бели камъни и една пещера, в която бях влизал навремето, но сега не възнамерявах да я търся. Вместо това попаднах на изоставени ябълкови и крушеви градини, където се търкаляха тонове плодове. Нямах дори найлонова торбичка, за да си събера малко. Напълних джобовете с попски круши - т.е. събрах едва три. Опитах два-три вида ябълки и изядох една от тези, които ми харесаха най-много. Продължих по пътя.


Круши през октомври


В района на Габрово има много изоставени овощни градини. Интересното е, че дори без човешки грижи тези плодове нито се маносват, нито гният.


Скоро се намерих на поляната над Мечковица и трябваше да започна да се оглеждам за пътека към Горнова могила, ако имаше такава. Не видях нищо подобно и затова зацепих през тревата. Скоро обаче поляната свърши и започнаха храсталаците. Нещата не отиваха на добре. Знаех, че това пресичане можеше да ми коства повече време, отколкото целия път дотам. Още по-зле ми стана, когато мернах част от покривите на Горнова могила през баира и разбрах колко съм далеч от тях. Между нас стоеше много дълбок дол, стръмен и от двете страни. Имаше само едно решение. Трябваше да се придържам колкото се може по-близо до скалите и в никакъв случай да не се спускам надолу. Ако го направех, щях да се подложа на още едно убийствено изкачване за деня.


Село Мечковица


Между двете села се простира дълбок дол, който трябваше да бъде преодолян.


Тъкмо бях на път да се разколебая, но за мой късмет се натъкнах на добре утъпкана пътека. Значи все пак между двете балкански села имаше път. Ако бях с някого, щях да се усмихна, но понеже бях само с кучето, просто отдъхнах.


Радостта ми стана още по-голяма, когато с наближаването на най-ниската част от прехода дочух шума на течаща вода. Това предвещаваше още снимки. Потокът беше достатъчно буен и бърз, за да предложи някаква фотографска утеха и да ме позабави още около час. Арон, разбира се, не пропусна възможността да се топне в леденостудените води.


Есен край Габрово


После поехме нагоре и след десетина минути бяхме пред първите къщи на Горнова могила. Всъщност част от тях са превърнати във ферми с електрически пастири, а друга част са къщи за гости. Нищо общо с изоставеното Моровеците. На 100 метра от нас мернах субаруто и привиках хъскито, за да се прибираме.


Спуснахме се отново по кошмарния отвесен път, по който бяхме дошли, но за награда на края му се натъкнахме на буен водопад, за който бях забравил. Фотоапаратът веднага влезе в действие. Кучето оставих да спи в багажника. Не че се беше уморил. Просто да не ми се пречка. Винаги съм търсел хубави водопади край Габрово. А един от тях се оказа на 5 минути от дома. Достатъчно хубав завършек на есенната ми разходка по забравените пътища на Предбалкана, които самият аз бях позабравил.


Водопад край Габрово


 


Следете моите публикации тук или в моята фейсбук страница: https://www.facebook.com/TheLifeMoments.



Тагове: Стара Планина, Балкана, Предбалкан, Горнова могила, Моровешки скали, есен, гора, водопад, пейзаж, вода, Габрово, Триглав

26.10.2015



comments powered by Disqus